понеделник, 21 януари 2008 г.

Римската Империя


Римска империя
Римска имеперия обикновено се нарича Римската държава през столетията след реорганизацията при Октавиан Август. Тя е най-силното държавно образование в западния свят и е продължение на 500-годишната Римска република (510 пр.н.е. – 1 век), която е била сериозно отслабена от битките между Гай Марий и Сула, както и от гражданската война на Юлий Цезар срещу Помпей Велики и Брут. Въпреки че Рим разполага с колекция от държави-данъкоплатци векове преди автокрацията на Август, държавата преди него обикновено се нарича Римска република. Разликата между Римската империя и Римската република е най-вече в държавните органи и взаимоотношенията между тях. Няколко събития са посочвани за разделящи републиката и империята- обявяването на Юлий Цезар за пълновластен господар на империята (през 44 пр.н.е.), победата на наследника му Октавиан в битката при Акциум (2 септември, 31 пр.н.е.) и обявяването му от римския Сенат за honorific Augustus (16 януари, 27 пр.н.е.)Латинският термин Imperium Romanum (Римска империя), е вероятно най-добре познатата латинска фраза, в която думата „империя” означава територия, частта от света, която е под римска власт. От времето на Август до упадъка на Западната римска империя, римските владетели имат власт над Западна Евразия и северна Африка. Римската експанзия започва дълго време преди държавата да стане империя и да достигне своя връх при император Траян със завладяването на Дакия през 106 г. Все още продължава римското влияние над културата, правото, технологиите, изкуството, езика, религията, правителствата, войските и архитектурата на западната цивилизация.За край на Римската империя се посочва датата 4 септември 476, когато последният император на Западната римска империя, Ромул Августул е свален и на негово място не идва друг. Източната римска империя продължава да съществува под името Византийска империя, в която общоприет език е гръцкият. В нея се запазват правните и културни традиции, които продължават да съществуват заедно с православното християнство и древната гръцка култура. Византия съществува до 1453 г., когато е превзета от Османската империя.
Развитие на Римската империя
Историците традиционно разделят хода на империята на три части: доимперския период, периода на Августите до кризата през трети век и периода от Диоклециан до края на западната част на империята. Първият период, принципата (от латинската дума принцепс, която означава 'първи гражданин'. Съгласно тази теория по това време реалността на диктатурата е умело прикрита зад републиканската фасада, докато при Домината (от думата dominus, „господар“) имперската власт се излага в истинския си вид, със златни корони и усложнен церемониал. Днес се приема, че положението е далеч по-нюансирано: някои исторически форми се запазват и през византийския период, повече от хиляда години след създаването си, а проявите на имперска импозантност са обичайни от първите дни на Империята.В хода на историята си, Римската империя контролира всички елинистични държави в средиземноморието, както и келтските области на Западна Европа. Администрацията на Римската империя постепенно се развива в две отделни половини, източна и западна, следвайки приблизително културното разделение. По времето, когато Одоакър взема властта на Запад през 476, западната половина вече видимо се развива по нов път, като църквата поема основната част от административните и благотворителни функции, изпълнявани по-рано от светската власт. Източната половина на Империята с център Константинопол, градът на Константин Велики, остава сърцето на Римската държава до 1453 г., когато Византийската империя е унищожена от османските турци.Влиянието на Римската империя върху управлението, правото и монументалната архитектура, както и на много други аспекти на западния живот, остава безспорно. Римските титли са възприети от следващите държави с имперски претенции като Франкското кралство, Свещената Римска империя, Руското царство и Германската империя.
Векът на Август (31 пр.н.е. — 14)
Приема се, че Римската империя започва с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 пр.н.е.. Всъщност републиканските институции на Рим са разрушени през предходното столетие и управлението се осъществява еднолично от времето на Сула.Въпреки това управлението на Август отбелязва един важен обрат. По времето на Акциум няма живи свидетели на функциониращите републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиридесет и пет години по-късно, при смъртта на Август, малцина помнят времето преди самия него. Продължителността на живота на средния римлянин е само четиридесет години. Дългото управление на Август позволява на едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това е изключително важно за създаването на нагласи, които позволяват установяването на наследствена монархия в Рим, който убива Юлий Цезар заради царските му аспирации. Независимо дали го одобряват или не, едноличното управление е единственото, което хората от Века на Август познават, и така ще остане дълги векове.Управлението на Август е забелжително с няколко трайни постижения, които определят бъдещето на империята:Създаване на наследствената длъжност, която днес се нарича римски император Фиксирането на заплащането и продължителността на службата отбелязва последния етап от еволюцията на римската армия от гражданска в професионална Създаването на преторианската гвардия, която издига и сваля императори през следващите векове Разширението на Империята до нейните „естествени граници“. Границите, достигнати при смъртта на Август остават граници на Империята с малки изключения през следващите четиристотин години. Създаването на civil service извън структурата на Римския сенат, което поставя началото на отслабване на сенатската власт. Lex Julia от 18 пр.н.е. и lex Papia Poppaea от 9, които насърчават раждаемостта и осъждат безбрачието. Провъзгласяването на култа към Божествения Юлий Цезар в цялата империя и насърчаване на полуобожествяването на самия него приживе в елинистичния Изток. Тази традиция оцелява до времето на Константин Велики, който при смъртта си става едновременно римски бог и „тринайдесети апостол“.
Юлий-Клавдиите, наследниците на Август (14 – 68)

Стратегията на Август за бракове между Юлии и Клавдии създава комбинацията от семейни и политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Между 14 и 68 управляват последователно Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, повечето от тях неспособни или психически неуравновесени. Централната власт затъва в династични интриги, а политическият елит е тероризиран от своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказва достатъчно устойчива и периодът преминава без сериозни сътресения. Границата в Германия е укрепена, продължава завоюването на Британия и няколко нови източни провинции са присъединени към Империята.Едва през 60-те се надига вълна от бунтове по периферията — в Британия, Армения, Юдея и по границата с Партия. Неспособността на Нерон да се справи с безредиците и общата му некомпетентност бързо стават очевидни и преторианската гвардия го отстранява. 69 („годината на четиримата императори“) преминава в гражданска война и начело на Империята за кратко застават императорите Галба, Отон и Вителий. Към края на годината Веспасиан затвърждава властта си като римски император.
Флавиите (69 – 96)

Между 69 и 96 управляват последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициан — династията на Флавиите. Преди да стане император, Веспасиан е военачалник, постигнал забележителни успехи във войните на Изток. Флавиите продължължават тендинцията от предишните десетилетия и се опират все повече върху армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият характер на управлението става все по-неприкрит, което предизвиква враждебността на римската аристокрация, особено при управлението на Домициан.Флавиите успяват да стабилизират публичните финанси, да потиснат бунтовете в провинциите и дори да постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Финансирани са големи обществени строежи като Колизея в Рим. Жителите на Испания получават римско гражданство.
Антонините — „петимата добри императори“
(96 – 193)

Следващият век е известен като периодът на „петимата добри императори“ (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий). Антонините въвеждат практиката на осиновените наследници, която за известно време осигурява компетентно управление на Империята. Те се опитват, поне привидно, да поддържат авторитета на Сената, което им осигурява относителна популярност сред римската аристокрация. При Траян империята достига най-голямото си териториално разширение, включвайки провинциите Дакия и Месопотамия.Периодът на Антонините завършва с управлението на Комод от 180 до 192. Психически неуравновесен, той връща Рим към ексцентричностите от времето на Нерон . Той е убит и с подкрепата на армията император става Септимий Север.
Северите (193 – 235)

През 193 година римски император става Септимий Север. Той е сириец, женен за либийка. Издигнат е за император от източните легиони. С неговото управление започва доминацията на провинциите над Рим. Той провежда кампании в Месопотамия и Британия. Разрешава на войнишките семейства да живеят в близост до военните лагери. Не се разбира с римския Сенат и управлява почти самостоятелно. Наследен е от синовете си Каракала и Гета. Каракала обаче убива брат си и става еднолично владетел. През 212 година издава едикт, с който всички римски поданици се обявяват за римски граждани. През 217 година император става Елагабал, но той се интересува преди всичко от религиозни дела. Ето защо той е свален от престола от заговорници след петгодишно управление. На власт идва Александър Север. Той се оказва голям мечтател - иска да бъде велик пълководец. Води война с германските племена, но след като сключва позорен договор с тях е свален от собствените си легиони. Започва кризата в империята с края на неговото управление. На трона започват да се изреждат "войнишките императори".
Кризата от 3 век (235 – 275)

След смъртта на император Александър Север на трона на Римската империя започват да се изреждат така наречените "войнишки императори". За много кратко време се изреждат много владетели. Легионите в отделните провинции избират различни императори. Варварите използват тази криза и нахлуват на територията на империята. През 251 година при Абритус (днес Разград) готите побеждават император Деций Траян. От империята започват да отпадат някой провинции - Сирия, Галия. В Сирия за независим се обявява владетелят на Палмира, а в Галия се създава римска държава начело с управителя на тази област. Известно подобрение настъпва едва при император Клавдий II. Той разбива готите при Ниш. При сина му Аврелиан римляните побеждават нахлулите в Италия алемани и ги прогонва отвъд Алпите. Галия и Сирия отново се присъединяват към империята, след като са преодоляни размириците там. Заради тези победи Сенатът му дава титлата "възстановител на света". Той освен това построява нови стени около Рим. Но истинско подобрение в Рим настъпва с управлението на Диоклециан.
Тетрархията (275 – 313)

През 284 г. на власт идва Диоклециан. По произход бил илириец, издигнал се след като бил началник на личната стража на император Нумериан. От началото той се опитал да укрепи държавата. Ето защо той въвел системата на тетрархия - управление на четиримата. Властта била поделена между двама владетели, августи, които си избирали свои помощници - цезари. Единият август бил Диоклециан, а другият - Максимиан. От своя страна те трябвало да си изберат цезари. Старши август станал Диоклециан. Разделил империята на два дяла - източен, който запазил за себе си, и западен начело с Максимиан. Той се опитал да проведе данъчна реформа, като въведе лимит за цените, но това се оказало несполучливо. Провел гонения срещу християните. Направил реформи в армията. През 305 година се оттеглил от властта.
Християнската империя (313 – 395)

След гражданската война в империята между наследниците на Диоклециан на власт дошъл Константин I. През 312 г. той победил претендента за престола Максенций и станал август заедно с Лициний. След една година те издали Медиоланския едикт, с който християнството станало равноправна религия. През 330 г. била завършена новата столица на империята, тъй като западният дял, където бил Рим, се оказал обхванат от жестока криза. Тя се казвала Константинопол по името на императора. След император Константин I станало ясно, че империята не може да преодолее кризата. Тя малко по малко започнала да се разделя. Дори и новата столица не могла да предотврати това. През 395 г. император Теодосий I обявил християнството за държавна религия. Малко преди да почине той разделил империята на Източна, начело със сина си Аркадий, и Западна с другия му син Хонорий. Държавата никога повече не се обединила..

Няма коментари: