понеделник, 21 януари 2008 г.

Източната Римска Империя


Източна Римска Империя - Византия
С Византийска империя (на гръцки: Βασιλεία Ρωμαίων, Римска империя) или само Византия обикновено се именува средновековна цивилизация с център Константинопол, наследила институциите на Римската империя и просъществувала до превземането на столицата ѝ от турците през 1453 г. Названието "Византийска империя" (по първоначалното име на столицата - Византион) е ново и е дадено на Византия от историците от по-ново време. Самите византийци наричали себе си римляни - на гръцки "ромеи", а своята държава - "ромейска".
За начало на Византия историците приемат различни дати, като се започне от разделянето на Римската империя от Теодосий I през 395 г. между синовете му на Източна Римска империя с център Константинопол и Западна Римска империя с център Милано (по-късно Равена), и се стигне до управлението на Юстиниан I (527–565 г.), тъй като преходът между различните политически, социални и културни институции на Римската и Византийската империи е сравнително плавен.Оформила се през епоха на варварски нашествия и разрушения, империята през цялото си съществуване живее със самочуствието на единствена и универсална християнска държава, превъплъщение на Божието царство на земята.През първите си векове Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. По това време (V-VII век) тя владее Балканския полустров, Мала Азия и страните по източното Средиземноморие — (Сирия, Палестина, Египет). През 527 година император става Юстиниан. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в най-добрите ѝ години. За целта през 533-534 година войските му завоюват намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535-555 година е завладяно и Остготското кралство след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора - и крайбрежието на Испания. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги.
Постепенно Балканите са разорени от нашествията на готи, хуни и авари, след което са колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите. Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.Източните провинции стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий (610–641 г.). В началото Ираклий организира с помощта на църквата малка, но добре екипирана и обучена армия и отвоюва Източните провинции, превзети от великия шах Хозрой II. Тази последна война с персите се води по начин, който дава основание да бъде смятана за кръстоносен поход и изобщо за първата война, предшествана от идеологическа кампания сред цялото общество. В края на управлението си императорът е съкрушен от нова загуба на източните провинции, този път завинаги, от един нов противник — армиите на Пророка.От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на Евразия. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през ранното Средновековие — католицизма и исляма, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура — православието.
Що се отнася до териториите ѝ, през VII-X век империята се свила до съвременните граници на Турция и Гърция, но това било по-единно общество — гръцкият език станал основен, православната църква се освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите, средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.През първите 100 години от периода (640–740 г.) основният противник на империята били арабите. Още през 649 г. тези традиционно пустинни бойци построили флот и започнали да оспорват морското могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но били отблъснати. През 672 г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван гръцки огън — оръжие, чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на VI век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканският полуостров. Във войната през 680 г., с възникналата преди няколко десетилетия Българска държава, империята претърпяла унизително военно поражиние, и през 681 г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През 717 г. при поредният арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българският кан Тервел по суша, на страната на ромеите, нанесли нечувано до тогава поражение на арабите. Това позволило на император Лъв III Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.През 730 г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на иконоборците (през XV век подобна концепция в Западна Европа приели последователите на Мартин Лутер) била поддържана от елита — императорите от Сирийската династия и заможните класи от Мала Азия. В крайна сметка победила опозицията на народа и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се примири с няколко големи загуби — възникването на втора Римска империя — когато Карл Велики бил коронясан в Рим на 25 декември 800 г.; окончателната загуба на териториите в Италия, което насърчило папата да търси подкрепа занапред от кралете на франките; укрепването на България, чието съществуване империята не можела да приеме.След 843 г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на Византия. Опитът на братята Кирил и Методий да направят Моравия православна страна не успял, но в следващите 2 века всички южни и източни славяноговорещи страни приели християнството от Византия (някои от тях - с посредничеството на България). Още през IX-X век започнало формирането на съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в Западна Европа се дължи на ясно осъзнатата културна стратегия на Империята — нейните проповеднически мисии използвали славянски преводи на свещените текстове.Културната експанзия била последвана от военни успехи. Силните императори от X век постепенно възвърнали Сирия и част от Месопотамия, а многобройните набези на българският цар Симеон I към столицата били спрени от император Роман Лакапин. Апогей на византийското могъщество е управлението на император Василий II, който след 40-годишна война с България успял да победи достойния си противник цар Самуил.В края на първото хилядолетие Византия била център на средиземноморския свят. Със силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили средната класа от свободни селяни и стратиоти.
В края на 12 век ислямският свят, предвождан от талантливия кюрдски пълководец Саладин успял да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в Ерусалим на 2 октомври 1187 г. Енергията на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на децентрализация.Различни западноевропейски интереси довели до общо действие — папа Инокентий III призовал през 1198 г. към нов кръстоносен поход. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. Венеция, бивша византийска провининция, която контролирала в този момент транспортните и търговски потоци в Средиземно море, поела организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления император Исак II Ангел и сина му Алексий IV кръстоносците обсаждат Константинопол. Превратът в града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на 13 април 1204 г.Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във Венеция. Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.Върху централните територии на Византия се образува Латинската империя, но тя не успяла да организира византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около българския цар Калоян, който през 1205 г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка пред стените на Одрин. Император Балдуин е пленен и екзекутиран. Тракия е очистена от западните рицари, много от тях напускат Константинопол.
Постепенно Византийската Империя успяла да се възстанови от понесения удар. В провинциите настъпило укрепване — възникнали няколко империи — Трапезунд, Никея и Епирското деспотство, които заедно с възстановеното Българско царство започнали обсада на Латинската държава в центъра. Към 1237 г. най-силна позиции в борбата за възстановяване на Империята има Иван Асен II, но след смъртта му и поради нашествията на татарските орди в северна България единствената силна държава в региона остава Никея на Йоан Дука Ватаци. Ватаци не доживял триумфа на Никея през 1261 г., когато Константинопол е превзет и на трона с народни тържества и църковни служби тържествено е коронясан императорМихаил Палеолог.Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на императорите-иконоборци или тези от Македонската династия. Докато преди могъщата светска власт доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на Палеолозите тя имала почти ефимерни политически структури. Присъствието ѝ е повече културно и религиозно. Докато властта на Императора намалявала, властта на Патриарха растяла и достигала до далечните нови славянски държави на север. Разрушаването на столицата премахнало старите клишета и освободило нови течения в изкуството. Докато ересите от миналото се провокирали от религиозни и културни спорове и различия, ересите през 12–14 век до голяма степен били следствие на социалната разруха.След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да възстановят създадената през 1204 година Латинска империя. Най - силна е коалицията на Шарл Анжуйски, която включва България, Сърбия, Епир и други. Ето защо през 1274 година в Лион е сключена уния между Михаил VIII Палеолог и папата, признаваща папата за духовен водач на Византия. Тя цели да бъдат предотвратени коалициите срещу Византия. Поне на това се надява византийският император. Но самите византийци не били съгласни с нея. Не след дълго те престават да се подчиняват на папата. От своя страна и той престава да спира готвените коалиции. Но през 1282 година Шарл умира. Освен това император Михаил прехвърля цялата си войска на Балканите. В Мала Азия останават малки гарнизони. Това улеснява заселването на принудените да търсят нови земи от татарите тюркски племена. Въпреки героичните опити местните жители не могли да ги спрат. В Северозападна Мала Азия възникнал османският бейлик, който през следващите години щял да играе сериозна роля. Император Михаил VIII Палеолог умира през 1282 година. На престола той оставил сина си Андроник II Палеолог. Той отменил унията от Лион. Стремял се да присъедини Епир, Тесалия и Морея. Опитва се да освободи завладените от турците земи, но има ограничен успех. През 1304 година Византия губи сражението при река Скафида, с което загубва и областта между Странджа, Стара планина и Черно море, а през 1322 година - и Пловдив и някои крепости около Одрин. През 1307 година България и Византия сключват мирен договор, скрепен чрез брак между дъщерята на императора и българския цар Теодор Светослав. През 1321 година във Византия избухва гражданска война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог. През 1332 година Византия си връща градовете на юг от Стара планина, но след битката при Русокастро отново губи част от тях. През третата война между двамата императори Андроник III Палеолог побеждава дядо си и го принуждава да се оттегли от престола. Още незатихнала се разгаря друга гражданска война този път между малолетния Йоан V Палеолог и претендента Йоан Кантакузин. Побеждава първият, но той е принуден да отстъпи на България и Иван Александър 8 крепости в Родопите, включително и Пловдив, заради оказаната подкрепа от страна на българския цар. Йоан Кантакузин проводил през 1351 година пратеничество при българския цар за съюз срещу турците, но последният отказал. Докато се разгаряла гражданската война, османските турци завземали все повече и повече византийска територия. Скоро тя била разполовена на 3 - Цариград и околностите му, Солун и Морея (Пелопонес). През 1369 година османските турци превзели Одрин, който обявили за столица, а през 1387 година и Солун. През 1391 година император станал Мануил II Палеолог. Той прекарал няколко години на Запад, искайки помощ за Константинопол срещу турската обсада. Градът се държал само благодарение на изпратените от френския крал стрелци. Западните владетели му обещавали помощ, но на практика не могли да я окажат. Неочаквано обаче съдбата помогнала на Византия. През 1402 година турците загубили битката при Анкара срещу Тимур, а султан Баязид бил пленен.
В следващите години византийската дипломация полагала много усилия, за да задълбочи противоречията между Баязидовите синове. Това продължило до 1421 година, когато победил Мехмед I, не без помощта на християните. Византия дори си върнала Солун, но през 1430 година той бил отново покорен от турците. През това време Византия можела да изтласка турците от Балканите в съюз с Венеция, но пропиляла този шанс, защото мислела, че новият владетел бил миролюбив. Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило Йоан VIII Палеолог да сключи Фераро-Флорентинската уния. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал Владислав III Ягело (Варненчик) и трансилванският войвода Янош Хуняди, които събрали многонационална войска /поляци, чехи, унгарци, французи/. През 1443 година те достигнали до София, но поради настъпващата зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от Мурад II. Вече нищо не можело да помогне на Византия. През 1451 година на турския престол се възкачил Мехмед II. На 29 май 1453 година артилерийски обстрел засипал Константинопол. По-късно бил щурмуван самият град. 4700-те му защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. В уличните боеве загива и последният император на Византия Константин XI Палеолог. Турците плячкосват града. Църквата "Света София" била превърната в джамия, а Цариград под името Истанбул става турска столица. През 1460 година било покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно - и Трапезундската империя. Така византийската държавност загива. Останала само Цариградска патриаршия, която става представител на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците - в Русия.

Няма коментари: