понеделник, 21 януари 2008 г.

Римската Империя


Римска империя
Римска имеперия обикновено се нарича Римската държава през столетията след реорганизацията при Октавиан Август. Тя е най-силното държавно образование в западния свят и е продължение на 500-годишната Римска република (510 пр.н.е. – 1 век), която е била сериозно отслабена от битките между Гай Марий и Сула, както и от гражданската война на Юлий Цезар срещу Помпей Велики и Брут. Въпреки че Рим разполага с колекция от държави-данъкоплатци векове преди автокрацията на Август, държавата преди него обикновено се нарича Римска република. Разликата между Римската империя и Римската република е най-вече в държавните органи и взаимоотношенията между тях. Няколко събития са посочвани за разделящи републиката и империята- обявяването на Юлий Цезар за пълновластен господар на империята (през 44 пр.н.е.), победата на наследника му Октавиан в битката при Акциум (2 септември, 31 пр.н.е.) и обявяването му от римския Сенат за honorific Augustus (16 януари, 27 пр.н.е.)Латинският термин Imperium Romanum (Римска империя), е вероятно най-добре познатата латинска фраза, в която думата „империя” означава територия, частта от света, която е под римска власт. От времето на Август до упадъка на Западната римска империя, римските владетели имат власт над Западна Евразия и северна Африка. Римската експанзия започва дълго време преди държавата да стане империя и да достигне своя връх при император Траян със завладяването на Дакия през 106 г. Все още продължава римското влияние над културата, правото, технологиите, изкуството, езика, религията, правителствата, войските и архитектурата на западната цивилизация.За край на Римската империя се посочва датата 4 септември 476, когато последният император на Западната римска империя, Ромул Августул е свален и на негово място не идва друг. Източната римска империя продължава да съществува под името Византийска империя, в която общоприет език е гръцкият. В нея се запазват правните и културни традиции, които продължават да съществуват заедно с православното християнство и древната гръцка култура. Византия съществува до 1453 г., когато е превзета от Османската империя.
Развитие на Римската империя
Историците традиционно разделят хода на империята на три части: доимперския период, периода на Августите до кризата през трети век и периода от Диоклециан до края на западната част на империята. Първият период, принципата (от латинската дума принцепс, която означава 'първи гражданин'. Съгласно тази теория по това време реалността на диктатурата е умело прикрита зад републиканската фасада, докато при Домината (от думата dominus, „господар“) имперската власт се излага в истинския си вид, със златни корони и усложнен церемониал. Днес се приема, че положението е далеч по-нюансирано: някои исторически форми се запазват и през византийския период, повече от хиляда години след създаването си, а проявите на имперска импозантност са обичайни от първите дни на Империята.В хода на историята си, Римската империя контролира всички елинистични държави в средиземноморието, както и келтските области на Западна Европа. Администрацията на Римската империя постепенно се развива в две отделни половини, източна и западна, следвайки приблизително културното разделение. По времето, когато Одоакър взема властта на Запад през 476, западната половина вече видимо се развива по нов път, като църквата поема основната част от административните и благотворителни функции, изпълнявани по-рано от светската власт. Източната половина на Империята с център Константинопол, градът на Константин Велики, остава сърцето на Римската държава до 1453 г., когато Византийската империя е унищожена от османските турци.Влиянието на Римската империя върху управлението, правото и монументалната архитектура, както и на много други аспекти на западния живот, остава безспорно. Римските титли са възприети от следващите държави с имперски претенции като Франкското кралство, Свещената Римска империя, Руското царство и Германската империя.
Векът на Август (31 пр.н.е. — 14)
Приема се, че Римската империя започва с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 пр.н.е.. Всъщност републиканските институции на Рим са разрушени през предходното столетие и управлението се осъществява еднолично от времето на Сула.Въпреки това управлението на Август отбелязва един важен обрат. По времето на Акциум няма живи свидетели на функциониращите републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиридесет и пет години по-късно, при смъртта на Август, малцина помнят времето преди самия него. Продължителността на живота на средния римлянин е само четиридесет години. Дългото управление на Август позволява на едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това е изключително важно за създаването на нагласи, които позволяват установяването на наследствена монархия в Рим, който убива Юлий Цезар заради царските му аспирации. Независимо дали го одобряват или не, едноличното управление е единственото, което хората от Века на Август познават, и така ще остане дълги векове.Управлението на Август е забелжително с няколко трайни постижения, които определят бъдещето на империята:Създаване на наследствената длъжност, която днес се нарича римски император Фиксирането на заплащането и продължителността на службата отбелязва последния етап от еволюцията на римската армия от гражданска в професионална Създаването на преторианската гвардия, която издига и сваля императори през следващите векове Разширението на Империята до нейните „естествени граници“. Границите, достигнати при смъртта на Август остават граници на Империята с малки изключения през следващите четиристотин години. Създаването на civil service извън структурата на Римския сенат, което поставя началото на отслабване на сенатската власт. Lex Julia от 18 пр.н.е. и lex Papia Poppaea от 9, които насърчават раждаемостта и осъждат безбрачието. Провъзгласяването на култа към Божествения Юлий Цезар в цялата империя и насърчаване на полуобожествяването на самия него приживе в елинистичния Изток. Тази традиция оцелява до времето на Константин Велики, който при смъртта си става едновременно римски бог и „тринайдесети апостол“.
Юлий-Клавдиите, наследниците на Август (14 – 68)

Стратегията на Август за бракове между Юлии и Клавдии създава комбинацията от семейни и политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Между 14 и 68 управляват последователно Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, повечето от тях неспособни или психически неуравновесени. Централната власт затъва в династични интриги, а политическият елит е тероризиран от своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказва достатъчно устойчива и периодът преминава без сериозни сътресения. Границата в Германия е укрепена, продължава завоюването на Британия и няколко нови източни провинции са присъединени към Империята.Едва през 60-те се надига вълна от бунтове по периферията — в Британия, Армения, Юдея и по границата с Партия. Неспособността на Нерон да се справи с безредиците и общата му некомпетентност бързо стават очевидни и преторианската гвардия го отстранява. 69 („годината на четиримата императори“) преминава в гражданска война и начело на Империята за кратко застават императорите Галба, Отон и Вителий. Към края на годината Веспасиан затвърждава властта си като римски император.
Флавиите (69 – 96)

Между 69 и 96 управляват последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициан — династията на Флавиите. Преди да стане император, Веспасиан е военачалник, постигнал забележителни успехи във войните на Изток. Флавиите продължължават тендинцията от предишните десетилетия и се опират все повече върху армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият характер на управлението става все по-неприкрит, което предизвиква враждебността на римската аристокрация, особено при управлението на Домициан.Флавиите успяват да стабилизират публичните финанси, да потиснат бунтовете в провинциите и дори да постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Финансирани са големи обществени строежи като Колизея в Рим. Жителите на Испания получават римско гражданство.
Антонините — „петимата добри императори“
(96 – 193)

Следващият век е известен като периодът на „петимата добри императори“ (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий). Антонините въвеждат практиката на осиновените наследници, която за известно време осигурява компетентно управление на Империята. Те се опитват, поне привидно, да поддържат авторитета на Сената, което им осигурява относителна популярност сред римската аристокрация. При Траян империята достига най-голямото си териториално разширение, включвайки провинциите Дакия и Месопотамия.Периодът на Антонините завършва с управлението на Комод от 180 до 192. Психически неуравновесен, той връща Рим към ексцентричностите от времето на Нерон . Той е убит и с подкрепата на армията император става Септимий Север.
Северите (193 – 235)

През 193 година римски император става Септимий Север. Той е сириец, женен за либийка. Издигнат е за император от източните легиони. С неговото управление започва доминацията на провинциите над Рим. Той провежда кампании в Месопотамия и Британия. Разрешава на войнишките семейства да живеят в близост до военните лагери. Не се разбира с римския Сенат и управлява почти самостоятелно. Наследен е от синовете си Каракала и Гета. Каракала обаче убива брат си и става еднолично владетел. През 212 година издава едикт, с който всички римски поданици се обявяват за римски граждани. През 217 година император става Елагабал, но той се интересува преди всичко от религиозни дела. Ето защо той е свален от престола от заговорници след петгодишно управление. На власт идва Александър Север. Той се оказва голям мечтател - иска да бъде велик пълководец. Води война с германските племена, но след като сключва позорен договор с тях е свален от собствените си легиони. Започва кризата в империята с края на неговото управление. На трона започват да се изреждат "войнишките императори".
Кризата от 3 век (235 – 275)

След смъртта на император Александър Север на трона на Римската империя започват да се изреждат така наречените "войнишки императори". За много кратко време се изреждат много владетели. Легионите в отделните провинции избират различни императори. Варварите използват тази криза и нахлуват на територията на империята. През 251 година при Абритус (днес Разград) готите побеждават император Деций Траян. От империята започват да отпадат някой провинции - Сирия, Галия. В Сирия за независим се обявява владетелят на Палмира, а в Галия се създава римска държава начело с управителя на тази област. Известно подобрение настъпва едва при император Клавдий II. Той разбива готите при Ниш. При сина му Аврелиан римляните побеждават нахлулите в Италия алемани и ги прогонва отвъд Алпите. Галия и Сирия отново се присъединяват към империята, след като са преодоляни размириците там. Заради тези победи Сенатът му дава титлата "възстановител на света". Той освен това построява нови стени около Рим. Но истинско подобрение в Рим настъпва с управлението на Диоклециан.
Тетрархията (275 – 313)

През 284 г. на власт идва Диоклециан. По произход бил илириец, издигнал се след като бил началник на личната стража на император Нумериан. От началото той се опитал да укрепи държавата. Ето защо той въвел системата на тетрархия - управление на четиримата. Властта била поделена между двама владетели, августи, които си избирали свои помощници - цезари. Единият август бил Диоклециан, а другият - Максимиан. От своя страна те трябвало да си изберат цезари. Старши август станал Диоклециан. Разделил империята на два дяла - източен, който запазил за себе си, и западен начело с Максимиан. Той се опитал да проведе данъчна реформа, като въведе лимит за цените, но това се оказало несполучливо. Провел гонения срещу християните. Направил реформи в армията. През 305 година се оттеглил от властта.
Християнската империя (313 – 395)

След гражданската война в империята между наследниците на Диоклециан на власт дошъл Константин I. През 312 г. той победил претендента за престола Максенций и станал август заедно с Лициний. След една година те издали Медиоланския едикт, с който християнството станало равноправна религия. През 330 г. била завършена новата столица на империята, тъй като западният дял, където бил Рим, се оказал обхванат от жестока криза. Тя се казвала Константинопол по името на императора. След император Константин I станало ясно, че империята не може да преодолее кризата. Тя малко по малко започнала да се разделя. Дори и новата столица не могла да предотврати това. През 395 г. император Теодосий I обявил християнството за държавна религия. Малко преди да почине той разделил империята на Източна, начело със сина си Аркадий, и Западна с другия му син Хонорий. Държавата никога повече не се обединила..

Римската Република


Републиката
Римската република е период в развитието на древната римска цивилизация, характеризиращ се в републиканска форма на управление. Републиканския период започва с падането на монархията през 510 пр.н.е. и продължава до установяването, след серия от граждански войни, на Римската империя. Има няколко интерпретации относно въпроса кой е точния момент, от който Римската република преминава в Римска империя: датата, когато Юлий Цезар се обявява за доживотен диктатор (44 пр.н.е.), Битката при Акциум (2 септември 31 пр.н.е.) и датата на която римския Сенат дава на Октавиан титлата "Август" (16 януари 27 пр.н.е.).
Държавно устройствоНай-висш държавен орган било народното събрание - комиции. Това била най-висшата съдебна инстанция. В него се избирали магистратите и се приемали законите.Друг важен орган бил Сенатът. Преди Народното събрание да разгледа даден законопроект, той се одобрявал от Сената, вече след като е приет от Народното събрание, ставал закон, само след повторно одобрение от Сената. Избраните от Народното събрание магистрати се отчитали пред Сената.Изпълнителната власт в Римската република била в ръцете на магистратите, които се избирали. Нямало постоянен чиновнически апарат. Всички магистратури били колегиални (от поне от 2 длъжностни лица). Консулите и преторите били по двама, квесторите и едилите - по 4, а народните трибуни - 10. Консулите, преторите, квесторите и едилите влизали в длъжност от 01 март и се избирали за 1 година. Народните трибуни се избирали от декември до декември.При военна опасност Сенатът е можел да даде диктаторски /т.е. еднолични пълномощия/ на един от консулите . След консулите идва преторът, който има правомощия в областта на осъществяване на правосъдието. Квесторите управляват държавното съкровище. Цензорите имат функции на преброители на населението, при тях се оставят завещания и пр. Сенатът е най-важния орган, който е избира всички длъжностни лица и който е обсъждал най-важните въпроси на държавата. Народният трибун, най - накрая е бил представител на плебса и е можел да налага вето върху всички останали решения. Именно народният трибун е прототип на съвременните омбудсмени.
Ранната република приключва около 3 в. пр. н. е. Прието е да се смята, че ранната република приключва с Пуническите войни, след които Рим се превръща в средиземноморски фактор.
След ІІІ в. пр. н.е. и по-точно след успешните пунически войни с Картаген, Рим се превръща от един от многото полиси в огромна държава. Римската република не се променя, но се създават т. нар. Провинции. Римските земи, включително цяла Италия се управляват от града Рим непосредствено, докато провинциите се управляват от прокуратори, избрани от сената.
В граждански план в римската република има три категории лица: римски граждани, перегрини и роби. Перегрините са жители на провинциите. Статусът е личен, т.е. ако такова лице отседне в Рим, то няма да бъде удостоено със статуса на римски гражданин, освен от сената и то за особени заслуги. За целта се създава перегрински претор, който се занимава с делата между тях, както и с делата между римски граждани и перегрини.Рим изпитва върху себе си интелектуалното влияние на Древна Гърция и на етруската култура. Особено силно е гръцкото влияние. Всеки образован римлянин е владеел гръцки и е познавал основните произведения на гръцката литература и философия. Но римляните не са имали вкус към философията и не са добавили нищо особено в нея.
Кризата в републиката идва от там, че органите за управление на Рим са създадени да управляват град-държава, а не световна империя.От трети век насетне републиканските институции изцяло изчезват и са заменени от монархическа администрация. Римските цезари стават доминуси. Титлата император идва всъщност от т.нар. “войнишки императори”, които по същество са узурпатори. През цялото съществуване на римската държава въпросът с легитимността на властта никога не е бил докрай изяснен. Всъщност и при домината сенатът съществува. И пак както преди той формално издига императора. Основите са поставени още при Цезар и Август, които определят своите приемници чрез завещания – един по същество частноправен акт.

Източната Римска Империя


Източна Римска Империя - Византия
С Византийска империя (на гръцки: Βασιλεία Ρωμαίων, Римска империя) или само Византия обикновено се именува средновековна цивилизация с център Константинопол, наследила институциите на Римската империя и просъществувала до превземането на столицата ѝ от турците през 1453 г. Названието "Византийска империя" (по първоначалното име на столицата - Византион) е ново и е дадено на Византия от историците от по-ново време. Самите византийци наричали себе си римляни - на гръцки "ромеи", а своята държава - "ромейска".
За начало на Византия историците приемат различни дати, като се започне от разделянето на Римската империя от Теодосий I през 395 г. между синовете му на Източна Римска империя с център Константинопол и Западна Римска империя с център Милано (по-късно Равена), и се стигне до управлението на Юстиниан I (527–565 г.), тъй като преходът между различните политически, социални и културни институции на Римската и Византийската империи е сравнително плавен.Оформила се през епоха на варварски нашествия и разрушения, империята през цялото си съществуване живее със самочуствието на единствена и универсална християнска държава, превъплъщение на Божието царство на земята.През първите си векове Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. По това време (V-VII век) тя владее Балканския полустров, Мала Азия и страните по източното Средиземноморие — (Сирия, Палестина, Египет). През 527 година император става Юстиниан. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в най-добрите ѝ години. За целта през 533-534 година войските му завоюват намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535-555 година е завладяно и Остготското кралство след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора - и крайбрежието на Испания. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги.
Постепенно Балканите са разорени от нашествията на готи, хуни и авари, след което са колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите. Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.Източните провинции стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий (610–641 г.). В началото Ираклий организира с помощта на църквата малка, но добре екипирана и обучена армия и отвоюва Източните провинции, превзети от великия шах Хозрой II. Тази последна война с персите се води по начин, който дава основание да бъде смятана за кръстоносен поход и изобщо за първата война, предшествана от идеологическа кампания сред цялото общество. В края на управлението си императорът е съкрушен от нова загуба на източните провинции, този път завинаги, от един нов противник — армиите на Пророка.От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на Евразия. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през ранното Средновековие — католицизма и исляма, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура — православието.
Що се отнася до териториите ѝ, през VII-X век империята се свила до съвременните граници на Турция и Гърция, но това било по-единно общество — гръцкият език станал основен, православната църква се освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите, средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.През първите 100 години от периода (640–740 г.) основният противник на империята били арабите. Още през 649 г. тези традиционно пустинни бойци построили флот и започнали да оспорват морското могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но били отблъснати. През 672 г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван гръцки огън — оръжие, чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на VI век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканският полуостров. Във войната през 680 г., с възникналата преди няколко десетилетия Българска държава, империята претърпяла унизително военно поражиние, и през 681 г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През 717 г. при поредният арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българският кан Тервел по суша, на страната на ромеите, нанесли нечувано до тогава поражение на арабите. Това позволило на император Лъв III Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.През 730 г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на иконоборците (през XV век подобна концепция в Западна Европа приели последователите на Мартин Лутер) била поддържана от елита — императорите от Сирийската династия и заможните класи от Мала Азия. В крайна сметка победила опозицията на народа и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се примири с няколко големи загуби — възникването на втора Римска империя — когато Карл Велики бил коронясан в Рим на 25 декември 800 г.; окончателната загуба на териториите в Италия, което насърчило папата да търси подкрепа занапред от кралете на франките; укрепването на България, чието съществуване империята не можела да приеме.След 843 г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на Византия. Опитът на братята Кирил и Методий да направят Моравия православна страна не успял, но в следващите 2 века всички южни и източни славяноговорещи страни приели християнството от Византия (някои от тях - с посредничеството на България). Още през IX-X век започнало формирането на съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в Западна Европа се дължи на ясно осъзнатата културна стратегия на Империята — нейните проповеднически мисии използвали славянски преводи на свещените текстове.Културната експанзия била последвана от военни успехи. Силните императори от X век постепенно възвърнали Сирия и част от Месопотамия, а многобройните набези на българският цар Симеон I към столицата били спрени от император Роман Лакапин. Апогей на византийското могъщество е управлението на император Василий II, който след 40-годишна война с България успял да победи достойния си противник цар Самуил.В края на първото хилядолетие Византия била център на средиземноморския свят. Със силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили средната класа от свободни селяни и стратиоти.
В края на 12 век ислямският свят, предвождан от талантливия кюрдски пълководец Саладин успял да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в Ерусалим на 2 октомври 1187 г. Енергията на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на децентрализация.Различни западноевропейски интереси довели до общо действие — папа Инокентий III призовал през 1198 г. към нов кръстоносен поход. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. Венеция, бивша византийска провининция, която контролирала в този момент транспортните и търговски потоци в Средиземно море, поела организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления император Исак II Ангел и сина му Алексий IV кръстоносците обсаждат Константинопол. Превратът в града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на 13 април 1204 г.Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във Венеция. Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.Върху централните територии на Византия се образува Латинската империя, но тя не успяла да организира византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около българския цар Калоян, който през 1205 г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка пред стените на Одрин. Император Балдуин е пленен и екзекутиран. Тракия е очистена от западните рицари, много от тях напускат Константинопол.
Постепенно Византийската Империя успяла да се възстанови от понесения удар. В провинциите настъпило укрепване — възникнали няколко империи — Трапезунд, Никея и Епирското деспотство, които заедно с възстановеното Българско царство започнали обсада на Латинската държава в центъра. Към 1237 г. най-силна позиции в борбата за възстановяване на Империята има Иван Асен II, но след смъртта му и поради нашествията на татарските орди в северна България единствената силна държава в региона остава Никея на Йоан Дука Ватаци. Ватаци не доживял триумфа на Никея през 1261 г., когато Константинопол е превзет и на трона с народни тържества и църковни служби тържествено е коронясан императорМихаил Палеолог.Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на императорите-иконоборци или тези от Македонската династия. Докато преди могъщата светска власт доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на Палеолозите тя имала почти ефимерни политически структури. Присъствието ѝ е повече културно и религиозно. Докато властта на Императора намалявала, властта на Патриарха растяла и достигала до далечните нови славянски държави на север. Разрушаването на столицата премахнало старите клишета и освободило нови течения в изкуството. Докато ересите от миналото се провокирали от религиозни и културни спорове и различия, ересите през 12–14 век до голяма степен били следствие на социалната разруха.След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да възстановят създадената през 1204 година Латинска империя. Най - силна е коалицията на Шарл Анжуйски, която включва България, Сърбия, Епир и други. Ето защо през 1274 година в Лион е сключена уния между Михаил VIII Палеолог и папата, признаваща папата за духовен водач на Византия. Тя цели да бъдат предотвратени коалициите срещу Византия. Поне на това се надява византийският император. Но самите византийци не били съгласни с нея. Не след дълго те престават да се подчиняват на папата. От своя страна и той престава да спира готвените коалиции. Но през 1282 година Шарл умира. Освен това император Михаил прехвърля цялата си войска на Балканите. В Мала Азия останават малки гарнизони. Това улеснява заселването на принудените да търсят нови земи от татарите тюркски племена. Въпреки героичните опити местните жители не могли да ги спрат. В Северозападна Мала Азия възникнал османският бейлик, който през следващите години щял да играе сериозна роля. Император Михаил VIII Палеолог умира през 1282 година. На престола той оставил сина си Андроник II Палеолог. Той отменил унията от Лион. Стремял се да присъедини Епир, Тесалия и Морея. Опитва се да освободи завладените от турците земи, но има ограничен успех. През 1304 година Византия губи сражението при река Скафида, с което загубва и областта между Странджа, Стара планина и Черно море, а през 1322 година - и Пловдив и някои крепости около Одрин. През 1307 година България и Византия сключват мирен договор, скрепен чрез брак между дъщерята на императора и българския цар Теодор Светослав. През 1321 година във Византия избухва гражданска война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог. През 1332 година Византия си връща градовете на юг от Стара планина, но след битката при Русокастро отново губи част от тях. През третата война между двамата императори Андроник III Палеолог побеждава дядо си и го принуждава да се оттегли от престола. Още незатихнала се разгаря друга гражданска война този път между малолетния Йоан V Палеолог и претендента Йоан Кантакузин. Побеждава първият, но той е принуден да отстъпи на България и Иван Александър 8 крепости в Родопите, включително и Пловдив, заради оказаната подкрепа от страна на българския цар. Йоан Кантакузин проводил през 1351 година пратеничество при българския цар за съюз срещу турците, но последният отказал. Докато се разгаряла гражданската война, османските турци завземали все повече и повече византийска територия. Скоро тя била разполовена на 3 - Цариград и околностите му, Солун и Морея (Пелопонес). През 1369 година османските турци превзели Одрин, който обявили за столица, а през 1387 година и Солун. През 1391 година император станал Мануил II Палеолог. Той прекарал няколко години на Запад, искайки помощ за Константинопол срещу турската обсада. Градът се държал само благодарение на изпратените от френския крал стрелци. Западните владетели му обещавали помощ, но на практика не могли да я окажат. Неочаквано обаче съдбата помогнала на Византия. През 1402 година турците загубили битката при Анкара срещу Тимур, а султан Баязид бил пленен.
В следващите години византийската дипломация полагала много усилия, за да задълбочи противоречията между Баязидовите синове. Това продължило до 1421 година, когато победил Мехмед I, не без помощта на християните. Византия дори си върнала Солун, но през 1430 година той бил отново покорен от турците. През това време Византия можела да изтласка турците от Балканите в съюз с Венеция, но пропиляла този шанс, защото мислела, че новият владетел бил миролюбив. Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило Йоан VIII Палеолог да сключи Фераро-Флорентинската уния. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал Владислав III Ягело (Варненчик) и трансилванският войвода Янош Хуняди, които събрали многонационална войска /поляци, чехи, унгарци, французи/. През 1443 година те достигнали до София, но поради настъпващата зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от Мурад II. Вече нищо не можело да помогне на Византия. През 1451 година на турския престол се възкачил Мехмед II. На 29 май 1453 година артилерийски обстрел засипал Константинопол. По-късно бил щурмуван самият град. 4700-те му защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. В уличните боеве загива и последният император на Византия Константин XI Палеолог. Турците плячкосват града. Църквата "Света София" била превърната в джамия, а Цариград под името Истанбул става турска столица. През 1460 година било покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно - и Трапезундската империя. Така византийската държавност загива. Останала само Цариградска патриаршия, която става представител на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците - в Русия.

Легендата за Рим


Легендата...


Според преданията Рим е основан от Ромул и Рем на 21 април 753 г.пр.н.е.. Ромул и Рем са легендарни братя близнаци, които са синове на весталката Рея Силвия и бога Марс, но били отгледани от вълчица в областта Лациум.
Градът е възникнал на хълма Палатин и Ромул станал първият цар на Рим. Тази дата е посочена от историка Марк Теренций Варон. Преди него римляните посочвали различни дати между 758 и 728 г.пр.н.е. за основаването на града. Според легендата Ромул и Рем са потомци на троянския герой Еней. Един от неговите наследници Нумитор - владетел на древната страна Алба Лонга, бил свален от престола и убит от своя брат Амулий,който убил сина на Нумитор, а дъщеря му Рея Силвия изпратил да служи като жрица в храма на богинята Веста.
Тъй като весталките са обречени на безбрачие, Амулий бил сигурен, че Рея Силвия няма да има наследник на престола, но тя родила от бога Марс двамата близнаци.
Според легендата преди основаването на Римската Република, Рим е бил управляван от 753 г. пр.н.е. до 510 г. пр.н.е. от седмина царе. Според съчиненията на Тит Ливий това са били: Ромул, Нума Помпилий, Тул Хостилий, Анк Марций, Тарквиний Приск, Сервий Тулий , Тарквиний Горди.
Ромул е бил първият цар на Рим. Той убил Рем след свада относно това кой от двамата братя имал подкрепата на боговете да управлява града и да му даде име. След основаването на Рим, Ромул не само създал легиона и сената, но също така включил граждани към новия си град като отвлякъл жени от местното племе сабини, което довело до смесването на сабини и римляни в един народ. Ромул станал най-великия завоевател на древния Рим, добавяйки големи по площ територии и хора в новите владения на Рим.След смъртта си Ромул бил почитан като богът Квирин, божествената личност за римския народ. Сега той се смята за митологичен персонаж, а неговото име - за производно от името "Рим", което може изначално да е дошло от думата за "река". Някои учени, особено Андреа Карандини, вярват, че Ромул е историческа личност, отчасти заради откриването от 1988 на Murus Romuli на северния склон на Палатинския хълм в Рим.

Нума Помпилий (Numa Pompilius) – според легендата, втори цар на Древен Рим. Управлявал от 715 до 673/672 г. пр.н.е. Като заслуга му приписват учредяването на религиозните култове, на колегиите на жреците и на занаятчиите, реформа на римския календар. Нума Помпилий се родил в деня на основаването на Рим (21 април 753 пр.н.е. ) в семейството на Помпоний - сабиниянин по произход. Нума бил четвърти в семейството. Получил строго възпитание –неговия баща заемал високо положение в сабинянската общност и не допускал никакъв разкош в своя дом. Младежките си години Нума прекарал в град Евр. Оженил се за Тация - дъщерята на цар Таций, соправителя Ромул. Тация починала скоро след сватбата на 13 години. Тежко оплаквал загубата ѝ Нума. Близо до езерото Албано срещнал нимфата Егерия, която го обучила на законотворчество.
Нума имал една дъщеря – Помпилия (според някои версии била дете на Тация, според друга на втората му цена-Лукреция), която впоследствие за омъжила за Марций I и родила бъдещия цар Анк Марций. В своите "Сравнителни животоописания" Плутарх нарича четирите синова на Нума: Помпа, Пина, Калпа и Мамерка.Трябва да се отбележат следните нововъведения направени от Нума Помпилий:Той първи учредил религиозни култове. Въвел в народа почит към Термин (бога на границите) и Фидес (бога на мира). Въвел длъжността жрец за служба на Юпитер, Марс и Квирин. Накрая въвел поклонение и на богинята Веста и учередил в нейна служба весталките. Въвел новия слънчев календар, всяка година от който се състояла от 12 и 13 месеца. Своят дворец втория римски цар построил на Вели, между Квиринал и Палатин, за да символизира обединението на двете общности: римската и сабинската.
За разлика от останалите римски царе, които активно водели войни, при Нума Помпилий нито веднъж не се отворила вратата на храма на Янус, която обикновено отваряли при начало на въоръжен конфликт.На седмата година от управението на Нума Помпилий, в Италия се разразила епидемия, в резултат на която загинали хиляди души, както в самия Рим, така и в околностите му. Според легендите, веднъж царят се разхождал в гората, задълбочено мислейки за спасението на народа си, когато изведнъж с гръм и мълния в краката му паднал изкусно направен щит. В този момент се появила покровителката на царя, нимфата Егерия и казала, че този щит е подарък от Юпитер и описала подробен ритуал, с помощта на който Рим би могъл да се избави от бедата. Нума Помпилий последвал съвета на нимфата и заповядал да се изготвят 11 копия на този щит, които дал да се съхраняват в храма на Веста. Освен това царят основал особено братство на салиите, които били длъжни ежегодно през март, въоръжени с тези щитове да извършват из града свещенното пляскане.
Нума Помпилий умира през 673 пр.н.е. на 80-годишна възраст, оставяйки според преданията голямо писмено наследство. Всички свои книги той пожелал да бъдат погребани с него. След 400 години неговата могила случайно открили в Яникул. Ръкописите се оказали неповредени, но градския претор решил да ги изгори, считайки се в тях се изказани мнения, заплашваши съвременните религиозни представи на римляните. Впоследствие из средите на алхимиците битувало мнението, че някои от ръкописите на Нума Помпилий са оцеляли и в тях се съдържа тайната на филосфския камък.

Тул Хостилий (Tullus Hostilius) - според легендата, трети цар на Рим. Управлявал от 673 г. пр.н.е. до 641 г. пр.н.е.. По негово време бил разрушен градът Алба Лонга, а границите на Рим за първи път излезли извън градските стени. Започва да води войни с етруските. Пренебрегва римските богове.

Анк Марций (Ancus Marcius) според преданието е четвъртият цар на древен Рим. Управлявал от 640 до 614 г. пр.н.е.. Той се пада внук на Нума Помпилий от страна на майка си. Името Анк Марций означава "служител на Марс".Довежда до край оформлението на плебеите като съсловие. Построява първия мост над река Тибър. Построява "съвета на старейшините", строи крепостни укрепления, присъединява хълма Яникулум . Побеждава латинските племена.

Луций Тарквиний Приск (лат. Lucius Tarquinius Priscus) — според легендата е петият цар на древен Рим, управлявал от 616 до 579 пр.н.е..Етруск по произход, взема властта по мирен път. Рим се превръща в истински град по негово време. Построява дворец на хълма Палатин. Започва строежа на храма на Юпитер на Капитолийския хълм. Въвежда игрите. Започва строежа на Клоака Максима (отводнителния канал на Рим). Построява Форума, полага началото на уличната система. Въвежда етруски традиции за военнен триумф, и "орела" като военнен символ.

Сервий Тулий (лат. Servius Tullius) според преданията е предпоследният, шести цар на древен Рим от 578 до 534 г. пр.н.е.. Извършва реформи на държавното устройство и развива голяма строителна и законодателна дейност. Той е много обичан цар, но бива убит от собствената си дъщеря, красивата Тулия. Пред очите на цял Рим тя преминава три пъти със колесницата си през тялото му. Тулия е жена на последния римски цар Тарквиний Горди.Етруск по произход, той разделя гражданите на триби и установява военна повинност на 5 категории според имуществения ценз. Разширява границите на Рим на север, като завзема етруските градове Вейи (Veio), Чере (Cere) и Тарквиния (Tarquinia). Според легендата в периода на царуването му е завършена градската стена, обхващаща пет хълма, които вече са имали укрепени стени и други два хълма Квиринал и Виминал. Така Рим става градът на седемте хълма (Septimontium). Въвежда постоянен налог за армията. На всеки 5 години прави подробен опис на римското население.

Луций Тарквиний Горди (лат. Lucius Tarquinius Superbus) според преданията е последният, седми цар на древен Рим, управлявал в периода от 534 до 509 г. пр.н.е.. Известен е като голям тиранин. Превзема Суеса Помеция - древен град на волските в Лациум, югоизточно от Рим. Бива изгонен от Рим. Етруск по произход, отменя някой от реформите на своите предшественици, покорява сабините, подчинява Етрурия. С него се слага край на царския период в Рим.Името на Луций Тарквиний Горди се свързва с една от легендите за произхода на остров Изола Тиберина. Според нея острова се образувал, след като ядосаните от тиранията му хора хвърлили тялото му в Тибър. То потънало на дъното и около него се натрупали пръст и тиня.В периода на неговото царуване са построени знаменитата римска канализация Клоака Максима и Храмът на Юпитер.

След тях идва ред на консули и диктатори от 509 г. пр.н.е. до 29 г. пр.н.е. Последните трима царе носят етруски имена, с което доказват, че Рим е управляван в този период от представители на късната етруска цивилизация.Последният цар е изгонен от гражданите и заменен с републиканско управление. Изгонването на Тарквиний Горди и основаването на Римската Република в 509 г. пр.н.е. се разглежда като освобождение на латинското население от контрола на властващите етруски фамилии.